Пречките пред ОЗДРАВЯВАНЕТО ни

Майката на известния психолог Робърт Дилтс, един от основателите на НЛП, през 1978 година се разболяла от рак на гърдата. Лекували я, но без резултат. През 1982 г. Патриша Дилтс е изписана у дома си с четвърти стадий на болестта.

Робърт решил, че след като е успял да помогне на толкова много непознати, негови клиенти, защо да не се опита да помогне и на собствената си майка?
Дилтс буквално се заключил с майка си в къщи за няколко дни и по време на работата си направил едно от най-важните открития в психологията. Той открил причините, поради които хората не си позволяват да променят живота си към по-добро. Дилтс ги нарекъл „ограничаващи убеждения“ или „вируси на съзнанието“. Те били три.

„Сине“, казала Патриша Дилтс. „Разбирам, че си много привързан към мен и не искаш да умра. Но никой не е излекуван от рак в четвърти стадий, особено след като лекарите казаха, че няма какво да се направи.“

Това е първото ограничаващо убеждение, което Дилтс нарекъл „безнадеждност“. Ако никой никога не е успял да направи нещо, аз няма да мога. Има варианти на това: „никоя жена не може да направи това“, „никой в тази държава не може“, „нито една наша пенсионерка…“ и т.н. Но Дилтс не би бил блестящ психолог, ако не бил предположил и то доста бързо, как можете да се справите с безнадеждността: трябва да търсите изключения.
Той донесъл на майка си изрезки от вестници, откъси от медицински списания и записи на телевизионни предавания за хора, които неочаквано и необяснимо са излекувани от лекарите. Такива случаи съществуват и са описани. Когато пишете в коментарите „у нас това е невъзможно“ – това е тя, безнадеждността, тоест първото ограничаващо вярване. Медицината – това са нашите истории, които неуморно търсим, публикуваме и се надяваме да прочетете.

Но след това нещата стигнали до задънена улица: Дилтс бил изправен пред втория тип „вирус на съзнанието“ – „безпомощност“. Да, разбира се, майка му потвърдила, че има такива хора. Но те са специални, те са изключения. „Аз не съм такава: аз съм обикновена, стара, слаба и болна жена. Няма да успея в това, което се е случило с тях, нямам ресурси за това.“ Но това също така е било възможно да се преодолее: Робърт Дилтс, който смятал, че всеки човек има неограничен ресурс, напомнил на майка си, че в миналото семейството им живеело бедно, но тя винаги намирала изход от ситуации, които изглеждали безнадеждни, според принципа „очите се страхуват, но ръцете се борят. “ Когато Патриша Дилтс си припомнила един след друг тези епизоди, тя била окуражена и се почувствала по-добре. Но не за дълго.

Последното препятствие възникнло по пътя им – третото и най-очевидно ограничаващо убеждение. Дилтс го нарекъл „безполезност„.
Майка му дълго време отказвала да говори за това, но в крайна сметка попитала: „Спомняш ли си баба си, майка ми?“ – „Да, спомням си я.“ – „Помниш ли от какво почина?“ – „Рак на гърдата.“ „А сестра й, леля ми, от какво умря?“ – „Струва ми се от рак на хранопровода.“ – „Много обичах и мама, и леля. Не съм по-добра от тях. Ако те умряха от рак, защо аз да се възстановям?“
Дилтс открил, че лоялността към семейството, родителите и по-възрастните роднини – добро нещо, като цяло – може да изиграе лоша шега на човека. За майка му възстановяването от ситуация, в която собствената й майка е починала, е равносилно на предателство. Ако нашите предци са живели така и ние ги обичаме, тогава ще живеем като тях. Накратко, „те никога не са живели добре, няма защо аз да започвам“. Разбираш ли?
По-трудно било да се преодолее това препятствие. Но Робърт Дилтс разбрал как да стане това и сега ние също можем да се възползваме от неговото откритие.
„Помисли добре“, казал той на майка си. „Искаш ли сестра ми, дъщеря ти, ако някога се разболее от рак, да каже: „щом майка ми умря от това, тогава аз също трябва да умра, защото я обичам толкова много?“ – „Какво говориш!“, възмутила се Патриша Дилтс. „Е, дай й добър пример. Ако решиш да се възстановиш сега, тогава тя, ако е болна, ще си каже: мама успя да се възстанови, та аз ли.“
Ресурсът за преодоляване на безполезността се крие в бъдещето. Децата копират родителите си. Освен ако сега не намерим нов модел на поведение, който ще ни позволи да изживеем още 25 години с удоволствие и полза за себе си и за другите и да седнем със скръстени ръце, за да живеем и да се оплакваме от живота, демонстрирайки на следващото поколение безнадеждност, безпомощност и безполезност и нашите деца, който много ни обичат, на 50 ще си кажат: ние не сме по-добри от нашите бащи, които на 50 станаха старци.

Що се отнася до майката на Робърт Дилтс, тя, разбира се, все пак починала. Много години по-късно и съвсем от друго нещо.

Автор: Ксения Чурмантеева    източник : ЖИВѢДА