Изграждайте взаимоотношения, вместо да трупате вещи

През годините, в които работех към хосписа, имах привилегията да посещавам пациенти в домовете им, където наблюдавах непосредствено как протича ежедневието им. Била съм в какви ли не жилища, от мрачна боксониера в мазето на порутена сграда до елегантна къща в колониален стил с изрядно поддържана морава. Каквито и да бяха размерите и състоянието на дома, откривах, че личността и ценностите на пациента и семейството му се отразяват във вещите, които обичат. Много от болните
бяха колекционирали какви ли не сувенири, от сребърни лъжички до порцеланови кукли и ретро коли, и при първото ми посещение обикновено член на семейството ми показваше колекцията. Забелязах обаче, че самите пациенти не изпитваха особено желание да говорят за вещите си. Всъщност някои от тях отхвърляха въпросите ми с махане на ръката, твърдейки: „Това вече не ме интересува“. Те отново и отново ми напомняха, че в края на живота взаимоотношенията са по-важни от ценните вещи, както показва и следната история.

Тед беше бивш банкер, прехвърлил 60-те, който имаше рак на панкреаса. Когато за първи път го посетих в огромната му къща, той ме разведе и ми показа многобройните си притежания, с които винаги се беше гордял. Разказа ми подробно за скъпите мебели, луксозните коли в гаража, другия си дом в планината и професионалните си постижения. Ясно беше, че е направил много в живота си и имаше повод да е доволен от себе си – и все пак в онзи момент той беше съкрушително тъжен. Започваше да го терзае мисълта, че цял живот материалното благополучие и успехът са били за него по-важни от всичко друго, включително и от хората, които познава. А сега нито едно от тези неща не бе в състояние да запълни празнотата, която чувстваше в себе си.
Няколко седмици по-късно Тед успя да изрази с думи това осъзнаване. Докато лежеше в болницата и едва имаше сили да пийне вода, той стисна ръката ми и каза: „Единственото нещо, което има значение, е любовта. Кого обичах? Колко обичах? Как показах любовта си?“ За най-голямо свое съжаление можеше да си даде един-единствен отговор: не бе обичал никого. С искрена настоятелност в гласа си Тед искаше да ме накара да разбера онова, което най-после беше способен да види – че най-важна е любовта. Ако имаш любов, имаш всичко; животът ти е пълен. Виждайки нещата по този нов начин, Тед ми каза, че би заменил всичко постигнато и придобито за една-единствена възможност да даде и да получи обич. Съжалението и скръбта му бяха осезаеми, тъй като това беше много болезнен урок.
За негова радост обаче последното му желание се сбъдна, когато синът му, с когото отдавна се бяха отчуждили, се прибра у дома малко преди Тед да почине. Той получи своя последен шанс да се сближи със скъп човек и да му даде обичта си.

Историята на Тед ясно показва, че в края на краищата хората, които обичаме, са по-важни от притежанията, които сме събрали. В съвременното ни общество обаче съществува тенденцията да търсим щастието във финансовия просперитет и трупането на притежания. Прекомерният ни стремеж към пари и собственост, за да живеем в охолство като Тед, често ни отклонява от пътя на духовното израстване. Болезнената вътрешна празнота, която усещаме, е всъщност призив да развием своята духовност и да се научим да обичаме. Твърде често ние се опитваме да я запълним с повърхностни, безсмислени „неща“ и така не успяваме да намерим пътя към истинската любов.
Да си поставите за цел да постигнете благосъстояние и успехи, не е нещо лошо, но се погрижете да включите и богатствата на истинската обич в плановете си за бъдещето. Не се поддавайте на съблазънта на парите и вещите до такава степен, че да пренебрегнете възможностите за дълбоки, истински отношения с хората в ежедневието ви. В последните ви часове луксозната спортна кола няма да ви утеши, докато копнеете да хванете нечия ръка или да се облегнете на нечие рамо; спомените за успехите в бизнеса ще ви се струват безсмислени, ако няма кой да ви прошепне „обичам те“; а размерът на банковата ви сметка няма да облекчи страданието ви, ако сте съвсем сами.

~ Карън Уайът